Как Целта да не се превръща в затвор и да не ни разболява?

Бог. За да можем да изхвърляме душевните токсини и да се презареждаме с чиста енергия.

В противен случай задръжките, които се превръщат в нездравословни, водят до вътрешна и външна скованост, изтласкване на емоциите, робуване на затворените системи и вътрешните затвори, които в определен мометнт изригва като гняв, във физическа и физиологическа опасност за нас и за другите около нас. Обикновено това е моделът за създаване на престъпно съзнание на прикриваната „външност” и разядената „вътрешност” на личността и нейното поведение и цялостно състояние – раздвояване, което е неспоимо отново.

Лишаването от спонтанност е лишаване от възможността за хомеостаза – спокойствието и равновесието, към което в крайна сметка се стремят душата и тялото. Липсата на спонтанност е война за саморазрушаване срещу човешката природа. Спонтанността е пътят за освобождение от вътрешните ни затвори и от външните, построени от обществото във вид на схеми и системи, към които според него сме длъжни да „принадлежим”.

Завръщането към спонтанността не е лесно, тъй като е свързано с преодоляване на признат или не Страх. Елементарен пример, който дава Дако е Сламката и гредата – онова, което не одобряваме, даже осъждаме в поведението на другите, често е осъзнавано, но не признавано вътре в нас самите. Истината е, че често: „Той е виновен”, всъщност е „той беше предизвикан от мен да постъпи по този начин, но нямаше как да не реагирам срещу това, защото бих признал, че и аз не съм прав”. Получава се снежна топка на гнева и страха. Причинена от отричане на вътрешно признание на истина за нашата личност.